Злото е сила, но постоянството е като река – дълбае път към нещо по-добро
Снимка: Guliver / iStock
"За една година могат да се променят много неща" – така казваше майка ми, а аз все не ѝ вярвах. До миналата година, когато Венци стана част от нашето SOS приемно семейство.
Първата ни среща
Влязохме в стаята, а очите му започнаха да шарят по стените. Помислих, че е притеснен от срещата ни, че не се чувства комфортно с толкова много хора наоколо, затова след малко го оставихме да си играе с разхвърляните по пода играчки. Навън ми разказаха историята му…
Притеснението в погледа му, онова шарене на очите, стискането на малките юмручета, се оказа чист първичен страх.
Венци е живял с баща алкохолик, който нерядко си е позволявал да го бие. Няма да навлизам в повече подробности, предполагам всеки от вас може да си представи, или по-скоро се надявам никой от вас да не може…
И ето – стоя там, пред затворена врата, а зад нея е Венци. В главата ми се прескачат мисли и се блъскат една в друга. Не зная как да реагирам, чувствам се напълно неподготвена.
Как е възможно някой да посяга на 4-годишно дете?! Само при мисълта за това се изпълвам с толкова много гняв, толкова много съжаление, толкова много от всичко и се чудя… може ли нанесените щети да бъдат оправени, може ли това дете да продължи живота си и да има нормално детство?
Психологът, психотерапевтът и социалният работник от SOS Детски селища ми показаха, че с любов и постоянство, миналото остава в миналото и усмивката се връща на детските лица.
Не, сега няма да започна да ви разказвам истории за това колко много се промени Венци оттогава, няма да ви разкажа за лятото, което изкарахме на морето, нито за първите му приятели. За първите му рисунки, първото му ходене на зоологическа градина и многото други първи неща, които му се случиха.
Искам да ви разкажа онази история, която ми доказа, че злото е голяма сила, но постоянството е като река – дълбае постоянно пътя си към нещо по-голямо и по-добро:
Лятна вечер е. Влизам вкъщи и виждам, че вратата към детската стая е отворена. Това ми прави впечатление, защото е странно - Венци винаги държи вратата да бъде затворена, сигурно заради страха от това баща му да влезе и да го набие.
Но тази вечер вратата е отворена, а вътре свети лампата. Надниквам и го виждам да играе с една от любимите си играчки – нищо особено, просто едно жълто камионче, което бяхме купили за 5 лева от някаква сергия. Когато усети, че и аз съм в стаята, Венци не се стресна, а напротив, зарадва се.
Това беше първият път от една година насам, в който малкото ни детенце не се плашеше от това, че някой влиза при него. Той ми показа камиона си и каза:
- Виж, днес карах чак до Италия. – погледнах го в очите. Там нямаше и спомен от миналото.
- Чак до Италия? – попитах го аз.
- Да, чак до там.
- И как беше в Италия?
- Ами… топло е.
Усмихнах се, не всеки ден детето ти пътува до Италия с камион. Поговорихме си и в един момент реших да си тръгна. Казах му, че е време да си ляга, защото на следващия ден беше на детска градина.
На излизане от стаята, Венци каза:
- А може ли да ме гушнеш?
Тази година много неща се случиха за първи път, както за Венци, така и за мен. Но тази прегръдка ще помня цял живот, защото това беше първият път, в който Венци искаше някой да го гушне. Тази прегръдка ми показа, че майка ми е била права и че много неща могат да се променят за една година.
Също така ме научи на един урок - за някои неща един път не е достатъчен. А за прегръдките на Венци, и един милион пъти няма да са достатъчни.
Вера, Приемен родител към SOS Детски селища
Ако и вие сте убедени, че „една прегръдка не топли цял живот“ – станете SOS Приятел, защото така давате шанс на дете като Венци да расте в семейство с грижовни родители.
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари